Може да ти бъде простено, че не ти пука за играта Голум на Daedalic. Материалите за ранна разработка, които видях по време на посещение в студио през 2019 г., със сигурност ме оставиха със смесени чувства – очарование и възхищение, но известна степен на безпокойство. Да откроя един от най-смешните елементи: играта на Gollum, в която Gollum може да бяга от стената, не звучи много грозно. Голъм е известен със своята пъргавина, разбира се – представете си го в Двете кули, спускащ се по скала „като някакво голямо ловучещо нещо от вида на насекомо“ – но не можете просто да паркурирате границата между „пълзяща заплаха“ и „принц“ на Персия“, особено когато главният ви герой е най-добрата част от 600 години.
Заедно с някои други стандартни функции, като хвърляне на предмети за примамване на охрана от позиция, това предполага студио с малък опит в екшън-приключенски, придържащо се ревностно към конвенциите за сметка на своето помещение. Но може би истинският проблем е, че никой наистина не иска да играе искрено Игра Голуми. Целият смисъл на Голъм в крайна сметка е, че се опитваш да не станеш него. Той е предупредителната приказка, от която Билбо и Фродо трябва да се поучат по време на борбата си с Пръстена – Хобитът, който падна, а умът и тялото му се разцепиха около ужасна мания.
На по-прозаично ниво, хвърлянето на Gollum в игра, в която ръководите героя отзад, изглежда загуба на определящите му черти. Ето как го представя „Хобитът“ през далечната 1937 г.: „малко, лигаво създание... тъмно като мрак, с изключение на две големи кръгли бледи очи на слабото му лице“. Като начало останалата част от тялото на Голъм е само загатната – най-удивителното от всичко, ако стигнете до книгите от филмите на Джаксън, е разкритието, че той има джобове. Тази неяснота обяснява огромното разнообразие от интерпретации на героя от художници от Средната земя през годините: очертаващи се фигури на Грендел, лилави гущери и на Фъргюсън Дюар любезен лодкар от 1964г, който изглежда сякаш търси надпис на Ню Йоркър.
